Царската, превърнала се по-късно в съветска, империя отвън изглежда монолитна и непоклатима, но има две ахилесови пети. Едната е вечният проблем с изхранването на двеста и петдесетте милиона души, другата наричат с евфемизма „национален въпрос“. Сред четиринайсете републики, управлявани от Русия, няколко имат по-ярък индивидуален облик и по-високо национално самосъзнание на населението. Най-голямата от тях е Украйна. През 1982 г. населението на Руската федеративна република наброява сто и двадесет милиона. Втора по големина в Съветския съюз е Украйна със седемдесет милиона. Това е първата причина, поради която както царете, така и членовете на Политбюро винаги са обръщали особено внимание на този доминион и са провеждали спрямо него политика на безмилостно русифициране.

Втората причина се корени в историята. Украйна винаги е била делена на две: на Източна и Западна. Оттук и трагичната й съдба. Западна Украйна се простира от Киев до полската граница. Източната е по-русифицирана, тъй като столетия наред е живяла под царско иго. По същото време Западна Украйна е била част от Австро-Унгарската империя. В духовно и културно отношение тя е ориентирана към Запада повече от останалите съветски републики, с изключение може би на трите прибалтийски, които обаче са твърде малки, за да се противопоставят на руското влияние. Украинците четат и пишат на латиница, а не на кирилица. Болшинството от тях не са православни, а католици-униати. Техният език, литературата, поезията, изкуството и всичките им традиции водят началото си от древността, много преди нахлуването на руските завоеватели от север.

След разпадането на Австро-Унгария в 1918 г. западните украинци отчаяно се борят за самостоятелност, но за разлика от чехите, словаците и унгарците, създали свои държави върху руините на империята, през 1919 г. Западна Украйна бива присъединена към Полша под името „провинция Галиция“. През 1941 г. германците завземат тази територия.