Андрий научи от баща си не само украинския език. Степан Драч му разказваше за красотите на Карпатите и на Русия. Малкият Андрий беше закърмен с омраза към руснаците. Но когато момчето бе на дванайсет години, баща му загина при автомобилна катастрофа. Майка му, отегчена от досадното еднообразие на живота сред емигранти, приятели на мъжа й, които всяка вечер се събираха край камината и си говореха за миналото на неразбираем за нея език, промени фамилията си от Драч на Дрейк, а малкото име на сина си — от Андрий на Ендрю. И така момчето се записа в гимназията, а по-късно и в университета под новото си име. Когато си извади първия паспорт, той също бе на името на Ендрю Дрейк.

В университета Ендрю възвърна украинското си самосъзнание. Там се запозна с няколко украинци и отново започна да говори свободно на езика на баща си. Това се случи в края на шейсетте години. Краткотрайният ренесанс на украинското изкуство вече беше отшумял и повечето от неговите най-изявени представители бяха в лагерите на Гулаг. Така че когато Андрий се запозна с техните произведения, той знаеше за нерадостната им съдба. В началото на седемдесетте младежът четеше всичко украинско, до което успееше да се докопа: от класика Тарас Шевченко и неговите последователи, писали по времето на Ленин и ликвидирани по-късно от Сталин, до така нареченото „поколение на шейсетте“ — творци, успели да издигнат глас във възхвала на Украйна през няколкото години на разведряване, преди Брежнев отново да задуши патриотизма, към който те призовавали. Четеше Осдачий, Чорновил, Мороз и Дзюба. А когато се натъкна на стихотворенията и на тайния дневник на Павел Симоненко, идола на украинските студенти, умрял от рак на двайсет и осем години, Андрий окончателно се влюби в тази изстрадала страна, която дори не бе виждал.

Колкото повече обичаше Украйна, толкова по-силно ненавиждаше онези, които смяташе за нейни окупатори и подтисници.