Тя бе тясна, лека и не по-дълга от три метра. Подобни лодки държаха на пътническите кораби и ги използваха за увеселителни разходки. Почти в средата й, по-близо до носа, имаше една напречна пейка с гнездо за мачта. Но мачта или изобщо не бе слагана, или бе паднала в морето. „Гарибалди“ спря и докато се поклащаше на вълните, капитан Инграо опря лакти на перилата на мостика и започна да наблюдава как Марио и боцманът Паоло Лонги спуснаха спасителната моторница, за да придърпат лодката към борда на „Гарибалди“. Когато наближиха кораба, Инграо видя какво има в нея.
Един мъж лежеше по гръб на дъното й в петнайсетина сантиметра морска вода. Беше изпит и измършавял, брадясал и в безсъзнание. Главата му бе клюмнала на една страна и той дишаше пресекливо. Двамата моряци го надигнаха. Когато докоснаха обгорелите му гърди и рамене, той простена.
На „Гарибалди“ държаха винаги една празна каюта, в която настаняваха болните от екипажа. Занесоха корабокрушенеца в нея. По свое собствено желание Марио бе освободен от всичките си други задължения, освен от готварските, и започна да се грижи за мъжа. Отнасяше се към него покровителствено като момченце, което е намерило на улицата болно кутре и се гордее, че го е спасило от сигурна смърт. Лонги, боцманът, би на корабокрушенеца инжекция морфин от аптечката, за да облекчи болките му. После двамата моряци се заеха с изгарянията.
Като всички калабрийци, знаеха как да лекуват подобни рани и приготвиха най-ефикасния лек за това страдание. Марио донесе от камбуза смес от прясно изстискан лимонов сок и винен оцет и купа, пълна с ледени кубчета.