— По-добре да настинеш, отколкото да умреш от изгарянията! — каза му Марио на италиански.
Човекът не го чу, а и да го беше чул, нямаше да разбере думите му.
Лонги отиде при капитана, който оглеждаше изтеглената на палубата на кораба лодка.
— Има ли някакви отличителни знаци? — попита боцманът.
Капитан Инграо поклати отрицателно глава.
— И в мъжа не намерихме нищо — продължи Лонги. — Нито документи, нито часовник. Беше обут само с чифт евтини долни гащи, без етикет или марка на производителя. Брадата му е на около десет дена.
— Лодката също е празна — отвърна му Инграо. — Няма мачта, нито весла. Няма храна, вода… Дори име. Но и да е имало надпис на борда, вълните може да са го отмили или слънцето да го е отлюпило.
— Вероятно е турист, отвят навътре в морето от някое заливче с плаж — предположи Лонги.
Инграо повдигна рамене:
— Може и да е корабокрушенец, оцелял след потъването на някой малък товарен кораб. След два дена ще пристигнем в Трабзон. Когато дойде в съзнание, турските власти ще го разпитат. Трябва да изпратим радиограма на нашия корабен агент в пристанището и да го уведомим за случилото се, за да осигури линейка на пристана.
Два дни по-късно корабокрушенецът, който все още не бе съвсем дошъл на себе си и не можеше да говори, бе настанен в малката градска болница на Трабзон.
Марио придружи своя повереник до болницата. В линейката се качиха и корабният агент, заедно с пристанищния лекар, който настоя да прегледа намерения сред вълните мъж, за да се увери, че той не страда от опасни заразни болести. Марио поседя един час до леглото на своя безчувствен приятел, после се сбогува с него и се върна на борда на „Гарибалди“, за да приготви обяд за екипажа. Същата вечер италианският параход напусна пристанището.