— Ти кой си?

— Украинец като теб — отвърна му Дрейк.

Сянка на съмнение замъгли очите на корабокрушенеца.

— Предател! — каза той.

Дрейк поклати глава отрицателно.

— Не — отговори му спокойно той. — По паспорт съм британски поданик. Роден съм и съм израсъл в Англия, майка ми е англичанка, баща ми — украинец. Но сърцето ми е украинско, като твоето.

Болният се загледа в тавана, явно не вярваше на думите на Дрейк.

— Ако искаш, ще ти покажа британския си паспорт, но той нищо не доказва. Чекистите лесно биха могли да направят такъв. Но ти вече не си в Украйна и тук няма хора от КГБ — продължи Дрейк. — Морето не те е изхвърлило нито на брега на Крим, нито в Грузия, нито в Румъния или в България. Италиански кораб те е намерил и те е докарал тук в Трабзон. Намираш се в Турция. На Запад! Успял си да избягаш!

Очите на мъжа се впиха в лицето на посетителя. В тях се четеше вълнение и желание да му повярват.

— Можеш ли да се движиш? — попита го Дрейк.

— Не знам — отвърна му мъжът.

Дрейк кимна към прозореца, от който се носеше шумът на уличното движение.

— Хората от КГБ са в състояние да преоблекат болничния персонал така, че да прилича на турски, но не биха променили вида на един цял град само заради човек, чието признание лесно биха изтръгнали и с мъчения. Можеш ли да стигнеш до прозореца?

С помощта на Дрейк корабокрушенецът докуцука до прозореца и погледна към улицата.

— Колите са английски остини и ровъри, френски пежа и германски фолксвагени — каза Дрейк. — Надписите са на турски. Ето там има реклама на Кока-кола.

Мъжът захапа свитата си в юмрук ръка и загриза кокалчетата на пръстите си. Запримига бързо.

— Значи съм успял!

— Да. Като по чудо — отговори му Дрейк.

— Казвам се Мирослав Камински — рече корабокрушенецът, когато пак легна в кревата. — От Тернопол съм. Бях водач на група от седмина украински борци за свобода.